Пирин отвсякъде

Дължина на отсечката: 43487 mВреме: 09:29:20Максимално изкачване: 1466 mМинимално спускане: 802 mНиво на трудност: високо

Много съм слушал за Пирин, а почти не съм имал пряк допир с него. И за другарите от Байкария бях чувал доста, но никога не бях карал с тях. Реших да поправя и двете грешки наведнъж, взимайки участие в тяхната 7-дневна обиколка на нарочената за най-красива планина в България.

Първо мислех да пускам по една публикация за всеки ден от обиколката, но за да ви е гадно, ще напиша всичко на един дъх и ще трябва да четете един дъъъълъг текст – предполагам, де, още не съм го написал.

Ден 1

Всичко започна с паркирането на Предела. Там освободих возилото си от тежестта на четирима пътуващи с него колоездачи, раниците и велосипедите ни, заключих го и пуснах ключа в най-малкото джобче на малката ми раница. Нямаше да ми трябва скоро.
Стартираме!
Снимка: Петър Велков

Последно помпане на гуми, смазване на вериги, регулиране на вилки и шокове, проверка на съдържанието в раниците, слагане на каски и ръкавици и скачане на педалите! Като че ли до преди минутка си събирах на купчинки багажа, а ето че вече съм в гората, дишам чист въздух и опознавам групата, с която ще карам цяла седмица.

Първата щура случка не закъсня изобщо след като на паркинга Бинко (още съвсем непознат за мен) – заклал с нож безкамерната си гума, той още на първата почивка потвърди смъртта и на вътрешната такава, с която беше закърпил положението, та се наложи да му дам моята резервна. Какъв по-добър начин да се запознаеш с другар колоездач?!

Иначе лек баир, тук-там не чак толкова лек баир, малко пързалящ се снежец на места и хоп – дойде му времето за спускане. Песъклива серпентина с едри нестабилни камъни, а на всеки завой – гледка ли бе, да я опишеш!
Баир със завои и гледка.
Снимка: Петър Велков

Беседка, чешмичка. И се разделихме на две групи. Едната по пътя, другата по щура пътека със страничен наклон, същите мърдащи камъни и от време на време по някой трънлив храст. Събрахме се отново и след първата пресечена река и още малко каране се озовахме в с. Сенокос – един малък рай, в който възрастна дама трябваше да издири друга възрастна дама, която пък да се обади по телефона на единствения човек в селото, способен да продаде бира на уморените колоездачи.
Куче като мечка
Снимка: Петър Велков

Бири-мири, конче-вихрогонче, трактор-инджектипляктор и юруш към с. Стара Кресна. А там един дебел дъб! Ама не дърво, нали, а къмпинг. Първо ядене, второ – опъване на хамак, трето – ама той домакинът имал кахон и джембе! И така, с китарите до посред нощ.

Ден 2

Лягане – който когато иска, ставане – който когато иска, тръгване в 9:00. Бяхме предупредени, че вторият ден ще е доста по-тежък от първия – в последствие се оказа, че с това байкарийците са визирали 1800-те метра катерене и 60-те километра за въртене.

До Ощава врътнахме за загрявка по асфалта, събрахме се на мегдана и през старателно окосени чифлици поехме към Влахи. По пътя натам за малко да си оставя празната глава на един трън – за моя радост на бодила му остана да виси само шалчето ми. Взех си го и след няколко завоя – ха, мечки! Хем в естествената им среда, хем грозно заградени с мрежа и бодлива тел – мечка и мечок. По-уплашени, отколкото ние щяхме да бъдем ако оградата я нямаше, те се криеха и тичаха из в клетките си.
Баба меца в клетка
Снимка: Петър Велков

И самото село не закъсня – Влахи, с интересното си име, започна с бутане и носене по стръмен каменист склон, след който се излиза директно на мегдана. Следва дълга почивка, а за тези от вас, които ще минават по тоя маршрут, давам съвет – магазинчето е малко и скромно, но не пропускайте да се заредите с локум. От тук до Плоски ще ви трябва сериозно гориво!
Селски мегдан
Снимка: Петър Велков

Дълго катерене, за някои отегчително бутане. Не съм им аз виновен, че не са си взели локум. На първата почивка с изчакване трябваше да се борим и с първия сериозен технически проблем – тъкмо започна да се събира групата и Ицо се появи. Бутайки и псувайки. С курбел в ръка. Закърпихме положението и тъкмо влязохме пак в ритъм – река за пресичане. А реките в Пирин, да знаете, са пълни с големи, обли и хлъзгави камъни. Влахинска пък, за разнообразие, беше и доста дълбока, та – събуване, носене, мръзнене, сушене и обуване!

Прекосяване на реката
Снимка: Петър Велков

Не след дълго, насред пътя за Синаница, караме си ние и какво да видим – колелета! Оказа се, че сме намерили другарите от “Щур кур”, а те пък са намерили бира. Тъкмо беше заваляло, та се присъединихме към тях – бири, чай, бири, вафли, бири, кашкавал от овче мляко.
Заслужени бири
Снимка: Петър Велков

Дъждът малко или много се поизваля и заорахме из калта нагоре по не многото останало за днес катерене. Тъкмо се радвах, че съм си сложил кална външна гума отзад, и се оказахме на асфалт.
Примитивна табелка
Снимка: Петър Велков

Някои неуморни луди глави тръгнаха нагоре по асфалта да си търсят пътеки, а други се възползвахме от почивния характер на дългото спускане по асфалт. Язък за загубената денивелация, както казаха доста хора, но и умората си казваше своето. В с. Плоски ни чакаше бай Петко с буса. Той ни зареди с резервни гуми, ние се самозаредихме със сухи пасти и сладолед (Йо и Чвора веднага го намериха) и поехме към Сандански. Явно и на Васко вече му се пиеше бира, та малко над селото реши да промени тактиката – вместо многократни леки спускания и изкачвания, групата смени маршрута и предпочете дълго спускане до Сандански с малко катерене до 4-ти километър.

Гледка преди Сандански
Снимка: Петър Велков

Гладък и леко песъклив черен път ни позволи да отпуснем спирачките и да се оставим на гравитацията. Мечка страх, мене не – и газ след спускачите! Съвсем скоро се озовахме в центъра на Сандански и след кратък вело-парад сред разхождащите се учудени пешеходци стигнахме къмпинга. Кой хвана да си мие колелото, кой да лепи гуми – за мен най-важни бяха вечерята и хамакът.

Ден 3

Някой се беше опитал да ни уплаши с предния ден. Някой не беше споменал нищо за днес. Катерене? Какво катерене? Кратка загрявка по асфалт и се отбихме към с. Вихрен. Където някой беше рециклирал табела от пътя за хижата:
Рециклирана табела.
Снимка: Петър Велков

И като се започна. присетих се за един маршрут във Врачанския балкан – викат му серпентината на отчаянието. Или ако мога да перифразирам една песен на Тошко Колев: а след завоя – пак завой!

До тук за всеки ключов момент слагах по една снимка в статията, обаче за първата голяма почивка за деня ще трябва да сложа две. Защото хем чешмата си заслужаваше вниманието, хем поредната гума на Бинко си го заслужи. С гръм и трясък. Буквално.
Чешмата-тръба.
Снимка: Петър Велков

Чешма му викам, а то си беше яка тръба, идваща от далеко и високо. Ледена вода от сърцето на планината – най-голямото удоволствие за колоездача. А гумата на Бинко – ами, той през цялото пътешествие ни забавляваше с гумените си приключения, но това беше кулминацията:
Кулминация на гумените приключения.
Снимка: Петър Велков

Изплашихме мечките, но поне беше атрактивно. Скъсан борд на външна, и то безкамерна гума.

Поточета, катерене, още отегчени бутащи хора. Тук-там по някоя почивка и накрая песъкливо-каменист и труден за спускане черен път, който ни отведе до Св. Спас – райско кътче по пътя към Мелник. Зелена поляна с бели китки, в ниското – Мелнишките пирамиди, а в далечината – Алиботуш и Беласица.
Тоалетна идилия
Снимка: Петър Велков

Скоростно спускане през Долени и Сугарево, та до Кърланово. Лисици пресичаха пътя пред нас, подплашени коне бягаха пред колелетата, а безброй прегазени камъчета по широкия чакълест път дори не разбраха какво профучаваше през тях. И така до преди Рожен, до къщата за гости, пред която съвсем скоро щях да си опъна хамака и пред която до късно щяхме да играем Ticket to Ride на челници.
Къщата за гости в Рожен.
Снимка: Петър Велков

Ден 4

Макар и да започнахме с лош избор от страна на водачите – минаване през трънливи шубраци и мочурище само за да се спести има-няма километър катерене, съвсем набързо настроението бе отремонтирано с шкембе чорба при кмета в Катунци!
Шкембе в Катунци.
Снимка: Петър Велков

От Катунци хванахме пътя за Папаз чаир и отбихме вдясно за Калиманци, до където карахме по асфалт. Ужким само няколко километра. Tам сварих останалите отново да си почиват. Изоставих групата и поех нагоре по дерето на р. Калиманска. И карането сам си има предимства – хващаш си своето темпо и неусетно мориш километър след километър. Докато не стигнеш разклон. А питах Васко как е пътят нагоре – един бил, нямало къде да се объркам. Разклонът се оказа за Бельово наляво и за Голешово надясно. Ах, Голешово…

Не чаках дълго и Марто и първите няколко души от групата ме настигнаха. Турихме стрелки на пътя, да не се объркат останалите, и поехме надолу към реката. Поредната пиринска река за пресичане с не по-малки и все така мърдащи и хлъзгави камъни в коритото си. Поне беше жега и се отдадохме на забавления – Веско от упоритост искаше да мине реката карайки, получи му се от третия опит. Младшият Любо пък успя и раницата да си напълни с вода. А аз, гадината, седях с GoPro-то отстрани и снимах ли, снимах!
Преплувахме реката.
Снимка: Петър Велков

По реката, по реката, та стигнахме началото (или края) на Е-4. Самотна ръждива табелка, висяща на полу-срутена стара къща. Още малко нагоре по реката и стар – може би османски или византийски мост – загатна началото на с. Голешово.
Мост преди с. Гошлево.
Снимка: Петър Велков

Ах, Голешово… Скрито в полите на Алиботуш, забравено от боговете, времето и хората, Голешово криеше в себе си толкова човешки истории, колкото дори Панчо не можеше да разкаже. Чорбаджийските къщи, накацали една връз друга между баирите, продънените им чардаци и счупените им прозорци, зад които лястовички упорито кърпеха стари и строяха нови гнезда. А пък Бинко, доволен че и днес е успял да стигне до китарата си, тихо дрънчи Love of My Life на мегдана.
Гошлево, на мегдана.
Снимка: Петър Велков

Гони тая котка бе, нейната майка! Чувстваше се длъжен да разцепи и малкото неловка тишина сред многобройните истории Панчо, нашият домакин. Палатките, вечерята, историите и късното лягане. Дали защото само тая вечер не спахме в Пирин, дали Голешово крие и други тайни в себе си – тая вечер си легнахме в друг свят.

Ден 5

На кой му се искаше, на кой не чак толкова – всички си тръгнахме от Голешово на другия ден. Едни гледаха назад с умиление, други предпочитаха да не се обръщат. С нашите погледи или без тях, голешовските чорбаджийски чардаци щяха да си останат там, сгушени под Алиботуш, давайки подслон на безброй лястовички и тук-там по някой Панчо и баба Евдокия.

Та нали за колоездене щях да пиша. Пак катерене, не малко. Има-няма едни 500 м. денивелация, несполучлив опит за минаване по билния път (паднали дървета) и юруш към Парил и Тешово.
На път към Парил и Тешово.
Снимка: Петър Велков

Тешово ни дари с поредната сенчеста почивка в жегата на южните пирински склонове. Местните хора, повече от отзивчиви, ни отключиха чардаците на манастира, по които се натръшкахме и заспахме като малки деца след целодневна игра. Не ни се тръгваше – бяхме предупредени за продължителното катерене по песъклив стръмен черен път, напечен от жаркото слънце. Но нали всичко хубаво си има край, а всяко спускане трябва да се изкатери – събрахме си силите и потеглихме.
Яко чоплене.
Снимка: Петър Велков

…и така до Делчево. Където къщите така са подредени една връз друга, че няма къде една палатка да опънеш, а върху капаците по покривите се блещят соларни панели. Модерна работа!
Покривите на Делчево.
Снимка: Петър Велков

Заслужена почивка, белот и бързо по леглата, че утре сещате ли се какво ни чакаше? Спускане? О не, катерене, и още как!

Ден 6

Честит имен ден, Жоро! Гергьовден е голям празник не само за Гошовците. След мартенско-априлските метеорологични извращения, на Гергьовден няма как да няма пролет. Така, както след Петровден няма как да няма лято.

От мегдана на Делчево се разделихме:
Гледка от мегдана.
Снимка: Петър Велков

Част от групата тръгна по техничната пътека, а аз и останалите се пуснахме по асфалта. Събрахме се в Гоце Делчев, а от там към Лъжница и Корница, две китни помашки села в източните поли на Пирин. С местните си разменяхме честит празник, машала и други покомшийскому разбираеми радостни възгласи. Ние кални и потни, а те изкъпани и пременени в най-шарените си дрехи за Хадърлез.
Брезница, почивка.
Снимка: Петър Велков

И така до Брезница, а там – почивка с дюнери. В село, в което джамията и църквата по никакъв начин не си пречеха, а местните хора щастливо си хортуваха на мегдана.
Брезница.
Снимка: Петър Велков

Та, за катеренето бях споменал. Костена река нас чакаше, или по-точно дерето ѝ – горещ и влажен въздух, тук-там по някой комар и яко въртене докато не се качихме на около 1300 м.н.в. – почти най-високата точка за деня. До най-високите 1430 м.н.в. имаше още катерене, но то беше по горски път със съвсем лек наклон и си беше цяла почивка.

Тъкмо преди да пресечем ледената и буйна р. Ретиже, държа да се похваля – за пръв път ми се наложи да сменям спукана гума в полеви условия! Съвсем набързо свърших тая работа и без много-много да пипам спирачките продължих да се спускам.

Преди с. Обидим ни чакаше едно финално изкачване до поляните с най-красивата гледка по целия маршрут на обиколката. Скъсахме се от носене през паднали дървета и мокър нестабилен пясък, но си струваше всяка капка пот.
Гледката, която си струва всяка капка пот.
Снимка: Петър Велков

Над теб Пирин, зад теб Рила, леко встрани Родопите. Посъбрахме се с част от групата и се спуснахме до с. Обидим, където домакините ни готвеха обилна трапеза, а величествените заснежени била на Пирин продължаваха да вдъхват респект.

Ден 7

За тоя ден няма да пиша много. Защото още предната вечер бях казал – за мен карането приключи с пристигането в Обидим. Знаех какво ме очаква и че няма да видя нищо ново и впечатляващо в седмия ден на обиколката. За мен той щеше да приключи с придвижването ми до Предела.

Е, малко се бях объркал. Защото с едно нещо тоя ден успя да ме впечатли – най-дълбоката река, която бяхме пресичали. Топящите се снегове в планината си казваха своето и не ни пускаха току-така да пресичаме деретата на реките, но пък поне не сме останали некъпани!
Най-дълбоката река.
Снимка: Петър Велков

Ей го де е Добринище, а от там групата пое по черен път към Банско. Още в началото му се разочаровах от течаща по него вода и мочурести поляни, та се отцепих с още няколко души по асфалта. Починахме си в центъра на Банско, планинския мол на България, след което останалите продължиха по черен път към Предела, а само аз избрах да карам по главния асфалтиран път.

Бурята мен ме хвана метри преди бензиностанция по пътя, а другите са се крили в недостроен хотел. За мен под навеса на бензиностанцията се случи и втората изненада за деня – съвсем случайно се заприказвах с жена, която се оказа от Голешово. Ах, Голешово…

Бурята премина и ето че пръв цъфнах на Предела, където ме чакаха бай Петко и Чвора. Един по един започнаха да пристигат и другите. Ровене из раниците за ключове, преобуване на калните гащи, товарене на колелетата по колите, снимки за спомен, довиждане по няколко пъти с всеки и никой не се сети да се сбогува с планината.

Защото всеки си тръгна с парченце от нея и ѝ остави парченце от себе си.

GPS следи

Ден 1

Total distance: 29401 m
Max elevation: 1499 m
Min elevation: 636 m
Total climbing: 1491 m
Total descent: -1998 m
Total Time: 06:25:56
Download

Ден 2

Total distance: 60661 m
Max elevation: 1050 m
Min elevation: 175 m
Total climbing: 2440 m
Total descent: -2720 m
Total Time: 10:45:10
Download

Ден 3

Total distance: 39329 m
Max elevation: 1317 m
Min elevation: 383 m
Total climbing: 2405 m
Total descent: -2226 m
Total Time: 07:39:14
Download

Ден 4

Total distance: 30921 m
Max elevation: 773 m
Min elevation: 169 m
Total climbing: 1057 m
Total descent: -895 m
Total Time: 05:08:07
Download

Ден 5

Total distance: 38412 m
Max elevation: 1273 m
Min elevation: 743 m
Total climbing: 2225 m
Total descent: -1965 m
Total Time: 08:46:20
Download

Ден 6

Total distance: 54594 m
Max elevation: 1437 m
Min elevation: 549 m
Total climbing: 2312 m
Total descent: -2131 m
Total Time: 09:50:55
Download

Ден 7

Total distance: 39228 m
Max elevation: 1299 m
Min elevation: 829 m
Total climbing: 1071 m
Total descent: -1193 m
Total Time: 05:20:23
Download