Петроханско опознавателно

Дължина на отсечката: 43487 mВреме: 09:29:20Максимално изкачване: 1466 mМинимално спускане: 802 mНиво на трудност: средно

Винаги съм изпитвал някакви специални чувства към Петрохан и винаги ще помня неизброимите ми минавания през прохода като дете всеки път, когато баща ми ходеше в командировка до Северозападна България, а аз не бях на училище, бях с него. Винаги ще помня пъплещия по серпентините Москвич, безкрайните колони от TIR-ове и софиянци, спирането за почивка горе на прохода, наклоненото езеро, смяната на софийските с монтански и видински радиа и билборда на Алмус. Това е едната причина да избера именно района на Петрохан за вчерашното каране.

Втората причина е че от край време се каня да започна да събирам веломаршрути близо до София и че с Живко се навиваме да водим групи колоездачи с Ойларипи. И защо да не започна с що-годе познат поне по асфалтираните пътища район?

Като че ли на шега надрасках някакъв примерен маршрут на картата, видях му денивелационния профил и направо останах очарован. И ето ни на разклона за Бракьовци, разтоварваме колелетата и стягаме раниците:
Мъгливо на разклона за Бракьовци.
Снимка: Петър Велков

GPS-ът със зареден маршрут, радиостанциите на една честота, подходящи дрехи като за 3-те градуса. И скочихме на курбелите нагоре по Историческия път към Петрохан. Хладно, зловещо и тъмно. Това е да караш в мъгла:
Колело в мъгла.
Снимка: Петър Велков

За наша радост (и донякъде изненада), не ни се наложи да караме дълго преди мъглата да изтънее, Слънчо да надникне неловко на няколко пъти и, както се надявахме да се покаже над главите ни! Радостта от това е по-лесно да се покаже визуално, отколкото да се обясни с думи:

За наша радост слънцето се показа
Снимка: Петър Велков

Изведнъж със слънцето се показаха гората, поляните, шипките, пътят и околните баири, по някои от които се очакваше да караме малко по-късно. Предвид дъждовното време последната седмица и тъмната мъгла, в която оставихме колата, настроението рязко се повиши и започнахме да се редуваме с възклицанията колко е яко!, супеееер!, уау! и всякакви подобни. Вече на никой не му беше студено, изкачването по макадамения път беше песен, а планината като че ли цяла седмица ни беше очаквала и днес се усмихваше радостна, че гумите ни се търкалят отгоре ѝ, докато мъглата спеше в ниското.

Макадамът не беше кой знае колко интересен, за разлика от околните поляни, безбройните въртопи и плавно оформените баири, нехарактерни за района или поне не за района такъв, какъвто го познавах досега.

А планината ни глезеше само докато не се покатерихме на Петрохан:
Планината в студени цветове.
Снимка: Петър Велков

…където не ни поглезиха и в кръчмата на прохода. Ако имате храна не яжте там, или поне не супи. Пилешката и шкембето не ставаха, само чесънът беше ОК. Не се задържахме много, тръгнахме обратно по натрошения асфалт в посока х. Петрохан.

Не за дълго гумите ни хрупаха по топящия се сняг, след което хванахме къде макадамен, къде черен почти равен път явно вървящ заедно с водопровод, по който от започващата зима се върнахме обратно в дълбоката есен:
Планината в топли цветове.
Снимка: Петър Велков

Никой от нищо не се оплакваше, явно пасващият на класическото крос-кънтри горски път се харесваше на всички в скромната ни групичка. А гледката към скритото в облаци било на Стара планина смесваше пролетно зелени туфи с лятно пожълтяла трева и есенно почервеняла гора сезонно разнообразие, на което не винаги имаме възможността да се радваме:
Контрасти.
Снимка: Петър Велков

Маршрутът продължи през широки поляни, блатисти долини и пасища, оградени с колци за електропастири. Идилия, в която нямаше кой да обере сърнелите, кравите пасяха необезпокоявани, кучетата-пазачи спяха, водата от разтопилия се сняг кротко се събираше, за да потъне под земята и само ние, четиримата колоездачи, разваляхме цялата тая хармония.

Карахме си кротко докато не доближихме спускането към с. Брезе на което с нежелание пипахме спирачките, нямащи търпение да стигнем до селския магазин, хляба, сиренето, лютеницата и салама:
На път към Брезе.
Снимка: Петър Велков

След сериозната почивка и хапването, бабите така и не разбраха защо не искаме да минем по хубавия път през Бракьовци, а сме си избрали пътя през Бахчата и Равнището. Странен човек, който може би беше горски, пък ни се чудеше как ще минем по последната пътека от маршрута ни била много обрасла, непроходима и трънлива. Ще уплаши той велохрасталясниците, ама друг път.

Пътят през Бахчата е стръмен, а калта го прави и почти некараем. Но не отнема много време, а и Равнището (както предполага името му) е една малка награда за успешно покатерилите се:
На път към Брезе.
Снимка: Петър Велков

Тук ускорихме темпото за малко, след което се забодохме в почти непроходими тръни и храсти, търсейки забравена от живите същества пътека – единствената според картата, която би ни отвела до колата. Започна да се стъмва, не бяхме подготвени за нощно каране и в бързината някои си изпонадупчиха гумите в трънака, а аз успях и да се човкирам – сам съм си виновен, никой не ме е карал да карам в полумрак по обрасла пътека с препядствия под високата трева.

Щастливи и доволни, натоварихме се на колата и единодушно заключихме, че маршрутът е чудесен и пак ще се кара.

GPS следа

Total distance: 43487 m
Max elevation: 1466 m
Min elevation: 802 m
Total climbing: 1554 m
Total descent: -1517 m
Total Time: 09:29:20
Download

2 responses to “Петроханско опознавателно”

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *